Начало > Приказка за любовта

 
 

Приказка за любовта

Имало едно време една много красива девойка, която живеела в едно планинско село, високо, високо...зад морета и полета, зад хълмове и гори....

Тя притежавала необикновен глас и когато запеела, птиците млъквали в захлас и даже потоците  забавяли румоленето си, за да не смущават красивите извивки на мелодиите и.

Много млади мъже въздишали по нея, но сърцето и не се отваряло към никого.

Една вечер беден овчар пристигнал в този край, надявайки се да намери  заслон и храна.

Седнал да си отпочине, преди да влезе в селото на каменната чешма до гората  и да умие запрашено чело...

Внезапно, нежен глас погалил слуха му и той изумено се обърнал.

Видял красиво момиче с букет цветя да слиза по камениста пътека и да се отправя към къщите по-надолу, блеснали в своите пъстри премени под лъчите на залязващото слънце....

Стоял той в захлас, гледайки след прекрасното видение и усетил как в сърцето му бликва ново, непознато чувство на трепет и на омая...

Останал момъкът в селото.

Откраднала му девойката сърцето...

И така се заизнивали дните един след друг като зърна на кехлибарена огърлица, а бедният овчар се влюбвал все по-силно и по-дълбоко и се страхувал да признае любовта си..

Девойката не го поглеждала и не знаела даже как  вехне по нея...докато една вечер той се престрашил и я пресрещнал.

Посегнал да вземе китката от ръцете и да напие вода от менците и, да открадне дори се опитал целувка от рубинените и устни..

Ала тя не позволила,отблъснала го и  му издумала тежки думи,сама искала да остане... подминала...

Издигнал момъкът очи към небето и заплакал – замолил се горещо и силно Бог да смекчи каменното сърце на девойката...а той щял да я чака и да я обича вечно...

Оттогава по поляните денем хората чували нежната песен на момичето, а нощем медната песен на кавала...

Девойката често намирала цветя на прага си и я изгаряли черните като въглени очи на момъка по хора и  седенки...

Докато един ден не се случило нещо....

Двамата били в планината.Тя се връщала от извора, а той подкарвал стадото след паша.

Внезапно слънцето се скрило зад облак, притъмняло страшно.Задухал вятър,заизвивали се снагите на дърветата, запращели...кършели се клони, небето започнало да раздира оловната си риза.Закапали тежки капки дъжд, зашибали като камшици.Девойката се втурнала уплашено и се скрила в близката пещера.Откъм другия край на гората се задал овчарят, подкарвайки стадото да побърза към същото прибежище. Ала не стигнал...

Блеснала ослепителна светлина и се разнесъл оглушителен гръм...Паднал момъкът като отсечен.


Стадото уплашено се разпръснало.

Писнала девойката и се затичала към овъгленият труп... надвесила се над него и обгръщайки го с ръце заплакала...

Не усетила кога дъждът спрял.Не видяла и откъде до нея се появил белобрад,прегърбен старец, а само я стреснал гласът му, когато я попитал защо плаче...

Вдигнало мокър поглед момичето и занареждало...колко много и липсват очите му...дълбоки и кафеви,като разораната есенна земя и ръцете му – силни и топли,когато посягал да вземе китката от лицето и... и снагата му....висока и снажна...и гласът му, о,гласът му... който никага вече нямало да чуе...и песента, която свирел за нея, само за нея... какво ли не би дала да го върне пак, даже до половината от живота си....

Закрило момичето лице с ръцете си и нови ридания я разтърсили...

Не видяла и този път как старецът се усмихнал и като протегнал ръка към нея,уловил една от сълзите и, извадил една кожена кесийка и внимателно я спуснал там, а после се навел и дъхнал върху овъгления момък...И нещо засъскало, запращяло изпод него, започнали да се появяват меса, жили.. възкръсвал момъкът от пръстта...

Девойката стреснато погледнала и видяла момъкът жив и спящ до себе си и потърсила със взор старецът...

Снагата му не била вече прегърбена , а се възвишавала високо, високо, надхвърляла облаците и облеклото му станло бляскаво, а косите като бяла вълна...

Разнесъл се гласът Му... като гръм отекнал и ехото повторило думите му... че човек не може и не трябва да обича самотен...

...че всяка една молба, отправена към Царя на Небето  с любов и от сърце може да промени съдбата на тези, които обичаме...

...и че за да ги съживим, понякога просто трябва да се наведем и да ги целунем...

Живка Манолова

Перник, 20 юни 2010



 

 

Лична страница на Живка